РИСУВАНЕТО-НАЧИН НА ЖИВОТ
За Георги Железаров рисуването беше равнозначно на свещенодействие, то е начин на живот и изключва показността. Интимният му контакт с него е съкровен и личен. Кръгът от приятели, с които Георги Железаров споделяше направеното, се ограничаваше до неколцина, между които неговият кум Борис Денев и художникът Преслав Кършовски. Той рисуваше Пирин, Рила, Витоша и Софийското поле, Градският парк, Цариград, Мароко, Флоренция, Тунис, Алжир (1926-1928). Мълчаливецът не беше самотен, той се прекланяше пред красотата на природата и се потапяше и разтваряше в нея. Не случайно Георги Железаров до края на живота си рисуваше прекрасните си пейзажи и композиции на открито. Той бе истински пленерист, рисуващ навън и то докато има светлина. В акта на рисуване, той постигаше възможно най-пълното сливане с природата. Актът рисуване е, а и за него също беше, своеобразен духовен екстаз, граничещ с докосване до божественото. Затова неговите пейзажи са облени със светлина, винаги населени от хора, предадени както е характерно за пантеизма, стафажно, значително умалени в сравнение с величието на природата. В този смисъл, пейзажите му носят определени елементи и на романтизъм. С това отношение към обекта на изкуството и акта изкуство той естествено се включва в плеядата български художници след Първата световна война, опитващи се да обновят академичния реализъм чрез пленерно рисуване, да осмислят националната традиция без етнографски елементи и да се впишат в модерното изкуство чрез средствата на импресионизма. С една дума той е представител на “обновения в импресионистичен дух реализъм” (Вера Динова-Русева, Георги Железаров, София, 1997, 57).
Аксиния Джурова
