Животът е едно пътуване
Защо избрах Валентин Василев за откриването на галерията? Защо именно него, “американеца”, станал известен с това си име след филма “Титаник”? Действително, защо Вальо Василев, след като не питая особена симпатия към всички онези, които напуснаха „кораба България“ след 1989 г.? Защо, защо, защо…?
Не харесвам последната версия на “Титаник” – сантиментална, разтеглена до болка, преиграна в сценичните ефекти, в зрелището, в реквизитната възстановка и в компютърната доработка. И пак си задавам въпроса защо започнахме с Вальо Василев?
Ако не бях имала шанса да се пробвам професионално в изключителната конкуренция с “другите” и така да оценя какво съм придобила като образование в нашия свят, т.е. да оценя “бекграунда”, който бях получила тук у нас, сигурно нямаше да избера Валентин Василев. Но, познавайки действащите механизми за оцеляване “там”, желязната захапка, от която малцина се измъкват и още по-малко са тези, които успяват, смятам, че изборът бе повече от оправдан и целенасочен. Бекграундът на Валентин е положен в художественото училище и академия в София.
“Смятах, че напускайки България, казах завинаги сбогом на реализма. След пет-шест години разбрах, че ако не беше добрата школа на рисуване, получена в София, нямаше да има какво да ям навън, нито да направя реквизита на “Петият елемент” на режисьора Люк Бесон, “Пристигането” на Дейвид Тун или “Титаник” с режисьор Джеймс Камерън”-споделя скулпторът.
Валентин не напуска България, защото не се беше реализирал тук. Напротив, той имаше успешен старт като скулптор почти веднага след завършване на Академията. През 1991г. заминава за САЩ, където остава 14 години преди да се завърне отново в Българиа, и където сравнително бързо започва да се изявява в галерийте “Джонсън Файнарт” в Лос Анджелис, “Дорог” в Бевърли Хилс и “Рафаел” във Франкфурт, вписва се успешно в холивудското студио Диджитал Домейн, в това което печели Оскар за специални ефекти за лентата “Титаник”, става носител на специалната награда – медал и диплома на президента на Международното биенале на съвременното изкуство във Флоренция. Може определено да се каже, че Валентин Василев беше наистина реализирал се навън човек. Знаейки за тази част от живота му естествено бе да го попитам защо се завърна в България?
“Има ли значение къде живееш? Животът е едно пътуване през годините, през времето, тук и там и преди всичко към себе си.”
– Да, красиво казано, и все пак защо се върна?
“Знаеш ли, една сутрин, след като бяхме спечелили Оскар, се събудих и чух реплики на баба ми, татко и мама, усетих мириса на сено и земя. Разбрах, че никога не съм напускал земята, на която съм се родил и „Чаталджа“, улицата на която играех и където направих първите си пластики. Нося я в сетивата си, докосвам я, усещам мириса й, примесен с думите на родителите ми. И това ме възбужда повече от всичко. Оказа се, че не ми стига само да участвам в направата на големи филми, каквито се правят в Холивуд. Искам да се върна към любимото си занимание – скулптурата. Макар че и един фриз да направиш, или лапата на сфинкса, или една арка от Колизеума е също толкова достойно занимание, както и чистата пластика. Всъщност знаеш ли, за мен е много важно къде ще умра след пътуването – живот”.
– Не е ли рано да говориш за смърт?
– Още с раждането си човек носи и своя край
– Да, човек се ражда и умира в повои – казва един средновековен писател.
Пътуването на Валентин Василев започва с конструктивно изтласкващите се “необарокови” обеми на първите му студентски етюди, преминава през експресивната пластична обработка на женски фигури и стига, засега, до лирично разпокъсания танц на Айсидора Дънкан, този който от свирещия Орфей до носещите се в екзалтация по огъня нестинарки, в любовна страст или в майчино самовглъбение жени, са завъртяни в ритъма на Хомо Луденс – играещият човек, този, който в играта си създава и възпроизвежда себе си и своята смърт.
В галерията за изкуство „Българи“ ще се опитаме да покажем „завръщането“ на редица българи, реализирали се навън, както и „завръщането“ или по-скоро късното появяване на вълната на художествения живот на такива, които не бяха сред нашумелите тогава – през втората половина на ХХ-ия век. Но това са творци,без които палитрата на художествения ни живот би била много бедна, защото повечето от тях са пресъздавали трайно това, към което всички изпитваме носталгия – усещането със сетивата си земята, която те е родила, мириса на родния дом и завета на предците си.
Аксиния Джурова
