„Опиянението на ДиКиро” - Димитър Киров | галерия БЪЛГАРИ
732
post-template-default,single,single-post,postid-732,single-format-standard,qode-quick-links-1.0,ajax_fade,page_not_loaded,,qode-title-hidden,qode_grid_1300,footer_responsive_adv,hide_top_bar_on_mobile_header,qode-content-sidebar-responsive,qode-theme-ver-11.0,qode-theme-bridge,wpb-js-composer js-comp-ver-5.1.1,vc_responsive

„Опиянението на ДиКиро” – Димитър Киров

Известно е, че с напредването на годините се задълбочава себепознанието, а това естествено те връща към корените и оттам към родния град. Кой е той за Димитър Киров и само един ли е?  Въпреки серията пейзажи на тема “Истанбул – моят роден град”, започната преди повече от 40 години, какво място заема “Моят стар Пловдив” (2005 г.) ?

Изложбата в галерия “Българи”, показваща 22 платна от 1974 до 2007 г. на Димитър Киров и три мозайки, може би ще ни даде отговор на тези въпроси. А може би и не. Тя по-скоро разкрива общото между двата екзотични града (Истанбул и Пловдив) и напомня за прехвърлени мостове между тях някъде още назад във времето на византийския блясък и ориенталската разточителност. Серията пейзажи от Истанбул и Пловдив (родния град и града, който оформя и приема като втори роден град Димитър Киров) разкриват художника като един истински последовател и почитател на романтичния дух от XIX в. Векът, който все още възприемаме чрез спомените на Байрон, Бодлер, Флобер, Теофил Готие, Ламартин, Марк Твен, Жерар дьо Нервал, Дьолакроа. В своето възторжено възприятие, изпълнено с наслада от този град, Д. Киров се доближава именно до техния възторг от Изтока. Пейзажите му са запечатили привлекателния силует на Света София, Галата, Златния Рог, Босфора.

Неговите възприятия за града са далеч от усещането за Истанбул на друг роден, влюбен и магнетично привлечен към него наш съвременник – Орхан Памук. За него Истанбул навява спомен за духовна загуба, съдбовна обреченост и колективна меланхолия, докато в платната и мозайките на Димитър Киров Истанбул се разкрива с цялата си пищна цветна мистериозност, уловена в живописните отблясъци на храмовете, останали от Византия и в декоративността  на джамиите от Османската империя.  Улиците, фенерите, характерните калкани на пловдивските къщи с алафранги и пазари, чрез които диша и живее старият и новият Пловдив, са обект на други творби, включени в изложбата, не по-малко чаровни и завладяващи.

Преплитането на различни култури, цивилизации, обичаи, музика, бит и ритуали в двата града от платната на Д. Киров им придават особена атмосфера на близост, вероятно поради умението на художника да улови именно местата и спомените, които носят духа на съответния град. В този смисъл, Истанбул е видян по-скоро в своята космополитност (с невероятните изригвания на огнения червен цвят) като врата към Азия и Европа или, както го нарича византийският писател Константин Манасий, живял през XII в. като “око на света”, а Пловдив – като полиетничен, мултиконфесионален, търговски и художествен център на Балканите.
В картините от Пловдив с Филибето и тези пресъздаващи Орфей, мистерията на българските гласове, изгорелите икони, се преплита “вградената му сянка и любов”, неговата перманентна спътница и муза в живота Ро, чрез изящния силует на движенията и характерна образност. Пейзажите му са облени със снопове светлина, отличават се със свобода и третиране на цвета – от огнено червените отблясъци на Истанбул до кървавите залези на Пловдивските тепета, от византийско (турско) синьото на морската вода до индигово сините залези на знойните пловдивски вечери, от златоносните жълти снопове светлина до ярко –зелените петна.

Усещането за експресивност на цвета, крайната освободеност на четката в последните платна от любимите градове – Истанбул и Пловдив, нежните извивки в движенията на танцуващата Ро, въплътила се и в образите на иконите, знойният юг говорещ от всяко платно, натрупването на културни пластове, превръща себепознанието на Димитър Киров в опияняващ художествен акт, който малцина са постигнали.

Проф. Аксиния Джурова