“Голо тяло” - Стоян Стоянов | галерия БЪЛГАРИ
747
post-template-default,single,single-post,postid-747,single-format-standard,qode-quick-links-1.0,ajax_fade,page_not_loaded,,qode-title-hidden,qode_grid_1300,footer_responsive_adv,hide_top_bar_on_mobile_header,qode-content-sidebar-responsive,qode-theme-ver-11.0,qode-theme-bridge,wpb-js-composer js-comp-ver-5.1.1,vc_responsive

“Голо тяло” – Стоян Стоянов

Галерия “Българи” открива сезона с изложбата “Голо тяло” на Стоян Стоянов – художникът – естет, който в съвършените форми на женското тяло откриваше най-красивите човешки пориви. Стоян Стоянов се изявява в художествения живот на страната с ускореното овладяване на модерните похвати в българското изкуство през 70-те години на XX век. През 1969г той се завърна от Братислава, където в ателието на своя учител Винцент Хложник – един от най-големите чехословашки графици и илюстратори, бе усвоил европейския графичен опит. Зад гърба му бе също приятелството и опита на Албин Бруновски и Гажович, две емблематични имена за чехословашката графична школа. С една дума той бе крачка напред пред групата графици, възпитаници на Художествената академия в София, изпреварили тогава своите събратя живописци в овладяването на модерността. И това всъщност бе големият шанс на младия Стоян Стоянов, освен неговата штудираност, духът на средата, в която той попадна, създадена от Любен Диманов, Румен Скорчев, Петър Чуклев, Симеон Венов, Петър Чуховски. Този дух се изразяваше в жаждата за обновление на графичния изказ чрез асоциативно-метафоричния похват и респект към графичните техники. И въпреки благоприятния художествен климат между 60-те и 70-те години, появата на Стоян Стоянов, станал бързо известен сред колеги и критици като Течи, бе необичайно силна, бих казала ярка. Ранните му студентски илюстрации (към Избрани стихове на Само Халупка 1967, Въстание, 1967 и др.) носеха елементи на експресионизма на немските графици от 30-те години, а високият хоризонт, дълбоките пространства, сръчната рисунка издаваха появата на един график, носещ смелостта на младостта, освободеност на духа и собствен свят. Именно в този последен пункт обаче, той се родееше не само с европейската графична традиция, а и със своята генерация и тази на своите учители, за които духовната свобода бе решаваща за оформянето на свой свят от идеи и съответно – стил.

Нравствените проблеми на живота, неговия смисъл в миналото и в актуалното настояще бяха основни импулси за творческо вдъхновение. Белег на генерацията бе именно интересът към вечните теми на човешкото битие, към трайните нравствени категории, които крепят устоите на човешкото общество и взаимност между хората, към тези, които според възпитанието на поколенията тогава, гарантират развитието и усъвършенстването на всяко общество. Отбелязвам този момент в старта на Стоян Стоянов, за да си обясним страданието от рухването на тези морални постулати, на което те станаха свидетели в последните десетилетия на XX век.

Връщайки се назад към началните години на Течи и от позицията на моралните устои, в които поколението бе оформено, можем да си обясним и широкия тематичен диапазон , с който започна Стоян Стоянов – от Манон Леско (1970), Легенда за Самуил (1970), цикъла Сватба (1972), Възпоменание (1971), до Сонети на Шекспир (1974).

Графичната образност в тези серии бе необичайна и завладяваща. Тя бе много лична и бе естествено забелязана от колегите и критиката. При повтарящи се в композицията елементи на кръста с неговата символика на страданието и победата, Течи се наложи и, мисля – запази до края на творчеството си една типична негова динамична композиция с летящи на всички страни петна и маски, сред които рисунъчните акценти внасяха елементи на конкретност и необходимост от обстоен прочит. Тази графична образност, изградена чрез смислово натоварени символи в огромното пространство, което се отваряше чрез умело смъкване или вдигане на хоризонта, носеше и определени белези на епичност, на своеобразна героика, която обаче никога не прекрачи прага, не се превърна в патетика и фалш. За това определено Стоян Стоянов трябваше да благодари, както на своя учител Винцент Хложник и на приятелите си Бруновски и Гажович, но и на природната си надареност – едно съчетание от школуваност и дарба, което се проявяваше в определена интелектуализация на образната му мисловност. Без тези качества определеният афинитет на Течи към моралните проблеми на човека и социума бяха го превърнали бързо в ментор – нещо, което не можеха да избегнат част от колегите на художествената гилдия у нас. Тук на помощ му се притече и неговото всепризнато чувство за хумор и самоирония. Той умееше да се шегува с всичко и особено със себе си. Така отрано създаде противоречивия образ за себе си – от една страна на бохема, а от друга – на художника, който изненадва с дълбочината на проблемите, които разработва и с рисковата си гражданска позиция, която често заемаше.

В този смисъл ми се струва, че няма да бъде пресилено ако определим появата на Течи в края на 70-те години на XX век като художник, който спомогна, наред със силната група изброени графици, за промяната на родното ни изкуство. Защото графиките Началото, Вие жертва паднахте, Стига насилие, Яташки гробове, бележеха освен модерната публицистичност в изкуството на 70-те и 80-те години, но носеха в същото време и една лирична метафоричност, проявила се в необичайността на неговите композиционни решения – неочаквани кадрирания, високи хоризонти, състояние на силна емоционалност и изразителна жестикулация, особена баладичност на разказа, библейски типаж, усещане за необятност на вселената. Характерен похват за него бе и разчленяването на човешките тела, лишаването на тялото от неговия корпус за сметка на крайниците, което създаваше усещане за възнесение на жертвите, т.е. за конкретизиране на безсмъртието. Тези особености на неговата композиция и образност се усъвършенстваха през годините и през 90-те години той изработи вече изцяло своя собствен стил. И такива графични листи, правени между 1992 и 1995г, като Театрален апокалипсис, Страсти човешки, Порив, Космос, Карнавал на човешките чувства, Спомени от бъдещето, носят белезите на зрелия му стил. В неговата основа е отново асоциативната композиция, при която съчетанието на изобразителните компоненти и ритмичното редуване на рисунката, формата, цвета създават особен “космически тип пространство”. В него е постигнат премерен баланс между експресия и поетичност, между трагизъм и романтика, между реалния, дори на места съзнателно търсен натурен детайл и форма, сръчна рисунка в съчетание с активност на цветното петно, което обаче не нарушава графичната структура. Към тази характерност би трябвало да прибавим и характерна за него гротескна експресивност. В Страсти човешки, Карнавал на чувствата, Един вариант за раждането на Афродита, Предчувствие за лято Легенда за Адам и Ева, Природа, Мераклии, наред с чисто философския подход към изначалната човешка греховност, се прокрадва и тънкото чувство за ирония, което никога не е напускало Течи.

Изложбата в Галерия “БЪЛГАРИ”, (която се открива на 27.10.2006г от 18.00часа) е своеобразен анонс към голямата изложба, която ще се открие на 8 декември в зала Райко Алексиев – СБХ.

Проф. Аксиния Джурова

24.10.2006г