Аксиния Джурова и Валентин Василев в Животът е едно пътуване на Галерия за изкуство “Българи” | галерия БЪЛГАРИ
838
post-template-default,single,single-post,postid-838,single-format-standard,qode-quick-links-1.0,ajax_fade,page_not_loaded,,qode-title-hidden,qode_grid_1300,footer_responsive_adv,hide_top_bar_on_mobile_header,qode-content-sidebar-responsive,qode-theme-ver-11.0,qode-theme-bridge,wpb-js-composer js-comp-ver-5.1.1,vc_responsive

Аксиния Джурова и Валентин Василев в Животът е едно пътуване на Галерия за изкуство “Българи”

Защо избрах Валентин Василев за откриването на Галерията за изкуство “Българи”. Защо именно него, “американеца”, станал известен с това си име след филма “Титаник”? Защо в действителност Вальо Василев, след като не питая особена симпатия към тези, които слязоха от кораба България след 1989 г.? Защо, защо, защо…?

Не харесвам последната версия на “Титаник” – сантиментална, разтеглена до болка, преиграна в сценичните ефекти, в зрелището, в реквизитната възстановка и в компютърната доработка. И въпреки това, отново си задавам въпроса защо Вальо Василев?

Ако не бях имала шанса да се пробвам професионално навън, в изключителната конкуренция на “другите” и така да оценя какво съм придобила като образование в нашия свят, т.е. да оценя “бекграунда”, който получихме тук у нас, сигурно нямаше да избера Валентин Василев. Но познавайки действащите механизми на оцеляване “там”, желязната захапка, от която се измъкват малцина и още по-малко са тези, които успяват, смятам, че изборът е повече от оправдан и целенасочен. Бекграундът на Валентин е положен в художественото училище и академия в София.

“Смятах, че напускайки България, казах завинаги сбогом на реализма. След пет-шест години разбрах, че ако не беше добрата школа на рисуване, получена в София, нямаше да има какво да ям навън, нито да направя реквизита на “Петият елемент” на режисьора Люк Бесон, “Пристигането” на Дейвид Тун или “Титаник” с режисьор Джеймс Камерън” – споделя скулпторът.

Валентин не напуска България, защото не се е реализирал тук. Той започва силно както скулптор още след завършване на Академията. С известни перипетии сравнително бързо след 1991 г. се изявява и в галериите “Джонсън Файнарт” в Лос Анджелис, “Дорог” в Бевърли Хилс и “Рафаел” във Франкфурт, вписва се успешно в холивудското студио Диджитал Домейн, в това което печели Оскар за специални ефекти за лентата “Титаник”, носител е на специалната награда – медал и диплома на президента на Международното биенале на съвременното изкуство във Флоренция. Т.е. Валентин Василев е наистина реализирал се навън човек.

Тогава остава да го попитам защо се завърна в България?

“Има ли значение къде живееш? Животът е едно пътуване през годините, през времето, тук и там и преди всичко към себе си.”
– Да, красиво казано, и все пак защо се върна?

“Знаеш ли, една сутрин, след като бяхме спечелили Оскар, се събудих и чух реплики на баба ми, татко и мама, усетих мириса на сено и земя. Разбрах, че никога не съм напускал земята, на която съм се родил. Нося я в сетивата си, докосвам я, усещам мириса й, примесен с думите на родителите ми. И това ме възбужда повече от всичко. Оказа се, че не ми стига само да участвам в направата на големи филми, каквито се правят в Холивуд. Искам да се върна към любимото си занимание – скулптората.  Макар че и един фриз да направиш, или лапата на сфинкса, или една арка от Колизеума е също толкова достойно занимание, както и чистата пластика. Всъщност знаеш ли, за мен е много важно къде ще умра след пътуването – живот”.

– Не е ли рано да говориш за смърт?
– Още с раждането си човек носи и своя край
– Да, човек се ражда и умира в повои – казва един средновековен писател.

Пътуването на Валентин Василев започва с конструктивно изтласкващите се “необарокови” обеми на първите студентски етюди, преминава през експресивната пластична обработка на женски фигури и стига, засега, до лирично разпокъсания танц на Айсидора Дънкан, този който от свирещия Орфей до носещите се в екзалтация по огъня нестинарки, в любовна страст или в майчино самовглъбение жени, са завъртяни в ритъма на Хомо Луденс – играещият човек, този, който в играта си създава и възпроизвежда себе си и своята смърт.

*     *     *

В галерията за изкуство “Българи” ще се опитаме да покажем “завръщането” на редица българи, реализирали се навън, както и “завръщането” или по-скоро късното появяване на вълната на художествения живот на такива, които не бяха сред нашумелите тогава – през втората половина на ХХ-ия век. Но това са творци, без които палитрата на художествения ни живот би била много бедна, защото повечето от тях са пресъздавали трайно това, към което всички изпитваме носталгия – усещането със сетивата си на земята, която те е родила, мириса на родния дом и завета на предците си.